НСАПБ спечели първата си битка за ценообразуване на автогарови услуги в нарушение на ЗЗК от страна на Транском и Галис в Русе.

Върховният административен съд на Република България – Петчленен състав – I колегия, в съдебнозаседание на четиринадесети май в състав:

при секретар	Милка Ангелова	и с участието
на прокурора	Любка Стамова	изслуша докладваното
от председателя	ВАНЯ ПУНЕВА
по адм. дело № 4071/2015.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесулания кодекс (АПК).
Образувано е по касационните жалби на дружествата „Транском автогара”ЕООД с ЕИК 117541698 и „Галис автогара”ЕООД с ЕИК 117015772 и двете представлявани от Галин Неделчев против решение № 1082/29.01.2015 г. по адм. дело № 4734/2014 г. по описа на Върховният административен съд (ВАС).
Касационните жалби макар и подадени от различни правни субекти имат идентично съдържание, касаещо неправилността на обжалваното съдебно решение. Според касаторите, съдът не е изследвал в пълнота представените по делото доказателства и е пропуснал да отечете, че оспорвания административен акт е постановен при грубо нарушение на принципите за безпристрастност и равнопоставеност, съгласно чл. 8 и чл. 10, ал. 2 от АПК, както и че не се произнесъл по възражението за порок при конституирането на страната „Галис автогара”ЕООД в хода на производството пред КЗК.
Поддържат се възражения за несъобразяване на съдебното решение с разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от Закона за автомобилните превози (ЗАП), необоснованост на изводите за наличие на конкурентни отношения между всички превозвачи, ползващи „Автогара Юг” и пропуски при изследването за наличие на ефект върху потребителите на транспортните услуги.
Ответната страна – Комисия за защита на конкуренцията, представлявана от юрк. А.Кинанева, оспорва касационните жалби с доводи за неоснователност на касационните възражения.
Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, поддържа подробно заключение за неоснователност на касационните жалби, респ. оставяне в сила на обжалваното съдебно решение.
Върховният административен съд, Първа колегия, петчленен състав намира касационните жалби за допустими, като редовно подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежни страни против подлежащ на обжалване съдебен акт.
С решение № 1082/29.01.2015 г., постановено по адм.дело № 4734/2014 г. по описа на ВАС, тричленният състав е отхвърлил жалбата на „Транском Автогара” ЕООД и „Галис Автогара” ЕООД срещу решение № 280 от 05.03.2014г. на КЗК по преписка № КЗК-124/2013г., с което на двете дружества са наложени административни наказания – имуществени санкции за нарушаване забраната за злоупотреба с господстващо положение, съдържаща се в чл. 21 от ЗЗК.
С административното решение по отношение на „Транском Автогара” ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 25 100 лв., а по отношение на „Галис автогара”ООД – в размер на 10 261 лв. за това, че са извършили в различни периоди от време нарушение по чл. 21 от ЗЗК, изразяващо се в определяне на модел на ценообразуване на услугата „ползване на сектор“, представляващо злоупотреба с господстващото положение на дружествата на пазара „предоставяне на сектор на превозвачите, осъществяващи обществен автобусен превоз на пътници (с изключение на тези по градските линии)“, която може да предотврати, ограничи или наруши конкуренцията на пазара за услугата „автобусен междуградски транспорт“ (с изключение на тези по градските линии)“ и да засегне интересите на потребителите в нарушение на чл. 21 от ЗЗК посредством налагане на необосновани цени и прилагане на различни условия за един и същ вид услуга по отношение на търговските им партньори, с което те се поставят в неравноправно положение.
За да отхвърли жалбите на дружествата, съдът е приел, че оспорваното решение на КЗК е издадено от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия и в предвидената от закона форма. Приел е, че установената от КЗК фактическа обстановка, отразена подробно в обжалваното решение, кореспондира изцяло на събраните в хода на административното производство доказателства, както и че КЗК е извършила всестранно, пълно и обективно разследване по случая, в резултат на което са изяснени относимите за спора факти. Съдът не е установил съществени нарушения на административнопроизводствените правила, приемайки че в хода на производството КЗК е осигурила на страните възможност да дадат становища, да предявяват искания, да представят доказателства и да се запознават с материалите по преписката.
Съдът е разгледал детайлно възраженията на жалбоподателите и е изложил пълноценни мотиви относно материалната законосъобразност на административното решение. Изследвайки разпоредбата на чл. 21 от ЗЗК и систематичната й връзка с § 1, т. 7 от ДР на ЗЗК и чл. 20 от ЗЗК, съдът е приел за установено наличието на фактическия състав на нарушението, извършено от двете дружества в различните периоди.
Решението е правилно като настоящата инстанция напълно споделя изложените съображения на тричленният състав, обосновали и крайния извод за законосъобразност на наложените от КЗК административни наказания.
По отношение на поддържаните възражения относно правилността на решението на тричленният състав на ВАС, същите следва да се отхвърлят като неоснователни.
Касационната инстанция намира за неоснователно оплакването, касаещо „Галис Автогара”ЕООД, относно допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в конституирането му както страна с определение № 1130/04.09.2013 г. на КЗК при липса на решение на Комисията по реда на чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗЗК за образуване на производство срещу дружеството.
Безспорно е, че производството пред КЗК е образувано на основание чл. 38, ал. 1 т. 3 от ЗЗК по искането на сдружение „Национално сдружение на автобусните превозвачи в България”, съдържащо данни за извършено нарушение на ЗЗК от страна на „Транском Автогара”ЕООД. Искането на сдружението не съдържа данни, касаещи поведението на „Галис Автогара”ЕООД.
Това обаче не е аргумент, който да изключва възможността КЗК да привлече като ответна страна във вече образувано производство друг субект, за който Комисията е счела, че са налице съмнения относно участието му в извършване на нарушение на ЗЗК. Следва да се отбележи, че искането по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗЗК има единствено сигнална функция за извършено административно нарушение от страна на трето лице, поради което същото не обвързва Комисията при и по повод въведените с него предмет и искане. По аргумент от по – силното основание, ако Комисията може да се самосезира и да отпочне производство по своя преценка за наличие на данни за извършено нарушение на правилата на конкуренцията (чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗЗК) и като се отчете факта, че тя не е правораздавателен орган, а административнонаказващ орган, то следва извода, че конституирането на „Галис Автогара”ЕООД във вече образуваното производство по преписка № КЗК-124/2013 г. е законосъобразно.
Дори да се приеме тезата, че действията на КЗК се порочни, то съдът намира, че същите не представляват съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Оплакването за нарушено право на защита по отношение на „Галис Автогара”ЕООД е бланкетно, тъй като не е придружено от каквито й да било аргументи, обосноваващи конкретно препятствие във връзка с достъпа до преписката, възможността да правят искания и за сочат доказателства, да се представляват и защитят пред Комисията или друго тяхно право като страна в производството, което е било ограничено по повод конституирането им с коментираното определение от 04.09.2013 г.
Неоснователни са и доводите за неправилност на решението на тричленният състав като несъобразено с чл. 22, ал. 3 от ЗАвтП. Позоваването на чл. 22 от ЗАвтП е неоснователно и не променя извода за нарушение на конкуренцията. Предвидените в тази норма задължения, включително за прилагане на еднакви критерии за всички при определяне на цените, не променя направения извод за несъответствия при анализиране на формирането на конкретните цени/анализи на модела на ценообразуване на двете дружества. Напротив чл. 22, ал. 3 от ЗАП следва да се тълкува в подкрепа на извода, че цената на услугата се формира при привидно еднакви критерий – процент от цената на билета, тъй като краен резултат за една и съща услуга, различните превозвачи, заплащат различна цена.
Възражението за лиса на конкурентни отношения между различните превозвачи по различните линии, правилно е отхвърлено от тричленният състав при направената проверка за законосъобразност на решението на КЗК. Съдът правилно е отговорил, че секторното законодателство регламентира вида услуга като извършване на обществен превоз на пътници по утвърдени транспортни схеми, поради което не може да се приеме като нормативно обосновано становище, че извършването на обществен превоз по различните по вид транспортни схеми не формира конкурентни отношения за превозвачите, които са задължени да ползват услугата предоставяне на сектор при извършване на обществения превоз. С други думи, антиконкурентния ефект от поведението на двете господстващи предприятия настъпва спрямо ползвателите на автогаровото съоръжение, тъй като необоснованите цени са дискриминационни спрямо превозвачите на далечни разстояния и облагодетелстващи превозвачите на по – къси разстояния, като конкуренти при ползването на една и съща услуга – „ползване на сектор за заминаващите автобуси”.
Що се касае до засягането на крайните потребители, то възраженията в тази връзка са напълно голословни. Очевидно е и не се нуждае от пространно обяснение обстоятелството, че като краен резултат пътниците на далечни разстояния понасят чрез цената на превоза и по – високите разходи за превозвачите, ползващи коментираната услуга.
Възражението относно правилността на съдебното решение, в частта му, касаеща законосъобразността на наложените санкции е бланкетно и непридружено с логически обосновани доводи, изведени въз основа на установени по делото факти или събрани в първоинстанционното производство доказателства. Настоящият съдебен състав не намира основание за преразглеждане на направения от тричленният състав извод за законосъобразност на наложените санкции като постановени при наличие на точни и конкретни мотиви, правилна квалификация на нарушенията като „леки” и при отчитане на смекчаващите и отгчаващите отговорността обстоятелства.
Не може да бъде пропуснат фактът обаче, че седемте члена на КЗК, включително докладчика по преписката – Петя Велчева, са проявили досадна небрежност при постановяването на административното решение, поставяйки в мотивите недопустими коментари: „Абе опитах се да измисля още нещо, но ти (очевидно член на работната група) всичко си казала някак сбито. Така че да си гледат работата (очевидно ответните страни)”.
Този коментар сам по себе си освен, че е показателен за професионалната неспособност на коментиращия да измисли „нещо”, не може да има за последица отмяна на акта породи издаване на административния акт в условията на преднамерено отношение на Комисията или неравнопоставеност на страните. С оглед начина на провеждане на производството и принципно издържаните като фактически и правни обосновавания мотиви на административния акт, „забравения” коментар не може да бъде приет по друг начин освен като проявена небрежност на членовете на Комисията при запознаване с текста на акта преди неговото приемане.
Като притеснителна може да се определи защитната позиция на Комисията, изразена чрез процесуалния й представител, че се касае до „допусната техническа грешка”. При условие, че Комисията и към днешна дата не е предприела стъпки за поправка на тази „техническата грешка”, отличаваща се с логическата си връзка към контекста на решението и направените възражения от ответната страна, е несъстоятелно да се поддържа подобна теза.
При тези мотиви, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно.
Съдът намира за недопустимо искането на КЗК за присъждане на юрисконсулско възнаграждение, тъй като същото се претендира от юрк. Кинанева без да се сочи конкретен размер, спрямо който съдът да осъществи проверка за основателност. Нещо повече, в случая потенциално задължените лица по искането са две, докато в общо изразената претенция за възнаграждение не се сочи към кое от двете, или от двете дружества, солидарно или разделно, се търси осъждане за направените разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първа колегия, петчленен състав

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1082/29.01.2015 г. по адм. дело № 4734/2014 г. по описа на Върховният административен съд.
Решението е окончателно.